Група германски ученици стоят на малко гърбаво мостче, близо до театър “Росини”, а в четирите гондоли, плуващи отдолу, се кикотят китайки. Зад съседния ъгъл чернокожи младежи продават на черно дамски чанти. В здрача, пред базиликата смугли мъже, вероятно пакистанци или индонезийци, предлагат непотребни играчки. “Елате, елате, японците нападнаха “Гучи”!” фотографите се надпреварват да снимат поданиците на императора, пазаруващи нова митология. Момичето, продаващо пици близо до Риалто, също се усмихва през издължени очи. Венеция приема всички, тя е република по душа. Самите венецианци, които веднага можеш да различиш в тълпата, приемат инвазията с очарователно нехайство. Надмогнали закономерната суета, те се радват на своя пъл-нокръвен и спокоен живот, загърбили невротичност и амбиции. От тях се излъчва едно естествено достолепие, което толкова им отива. И има защо. Дали са на света Тициан и Вивалди, дали са на културата Отело, Шейлок и Каналето, приютявали са Гарбо и Хемингуей. Приятни и много елегантни жени, чиито очи винаги могат да потъмнеят, ако са решили да флиртуват. Стилни и красиви мъже, може би малко нисич-ки, но били активни, твърдят компетентните. Те всички разкриват същинския си лик в ранната вечер, когато изпълват стотиците малки ресторантчета и кафетерии. На чаша кампари или вино с канела, неизменно прави край бара, те обсъждат проблемите си, телевизията или футбола. След половин час се разделят, почти неочаквано, и поемат към дома със спокойните стъпки на домакини. А на сутринта Венеция им принадлежи отново, както й принадлежат и те.